Последният ден на Левски
КУЛТУРА 17.02.2012посвещава се на 19 февруари 1873 година
Всяка година на Разпети петък в Йерусалим хиляди християни тръгват по една малка каменна улица. По нея Исус е вървял от тъмницата до Голгота в последния си земен ден. Тази улица се нарича Виа Долороса или Път на мъките.
Но да се върнем в София. Ако любознателният читател реши да отиде в ранните часове на 19 февруари на дискотека, той може да се отбие в една знакова, която се намира до Централния военен клуб. В дъното на дискотеката ще види последните замаяни посетители, пиещи под звуците на натрапчиво техно.
Ако нашият читател загърби тези хора и тяхната музика, може да долови един глас. Тих, но ясен глас, който изрича последната си изповед преди насрочената екзекуция. Защото там, зад съвременната мазилка, още има един турски каменен зид, който пази спомена за последния ден от живота на Левски - 19 февруари 1873г. Там бил Каушът, арестантското помещение, в което Апостолът е затворен по време на разпитите и съдебния процес. В тази ранна мразовита сутрин в тъмницата влязъл поп Тодор за да му даде последно причастие. Попът, комитетски човек, треперел от страх, но Левски не дал вид да го познава и произнесъл единствено изповедните си слова. Сетне се прекръстил.
Ако човек заслиза навън по стъпалата пред дискотеката, заедно с последните посетители и потракващите с токчета изрусени девойки, може да му се привиди друга картина. Там, между заптиетата се светлеела една русолява превързана глава на изтощен, но красив мъж, който бавно пристъпял с окованите си нозе. Зимата била по-люта и от днешната, тишината се разкъсвала само от воя на виелицата и глухия звън на веригата. Малката група се отправила към близкия хълм, гдето се извисявало бесилото.
Присъдата била изпълнена веднага, в студа всички бързали да се разотидат: и заптиетата, и попът. Днес там е Паметникът на Левски.
Обикновено екзекутираните се предавали на роднини или на верската им община. Роднините на Васил Кунчев вероятно не знаели нищо. А пък местните християни се страхували, и то с основание, че ако отидат до бесилката, ще бъдат разпознати като близки на заверата. Тъй свирепият вятър подмятал на въжето вкочаненото тяло на Апостола до късния следобед. После турците пратили двама гробари с каруца. Те свалили тялото и го закарали на Позорните гробища. Там погребвали убийците, насилниците и непознатите – без кръст и име. Гробарите изкопали един много плитък гроб във вкочанената земя и безмълвно захвърлили вътре тялото. „Бил погребан като куче”, казва Александър Хайтов, син на писателя Николай Хайтов.
Едва посред нощ трима души – двама мъже и една жена пристигнали с двуколка и чувал, намерили тялото и го препогребали в църква. Това те разказали по-късно. После гробът изчезнал. Но това е друга история.
По разказите на свои съратници, в Румъния Ботев създал прочутото стихотворение „Обесването на Васил Левски”, написано сякаш от очевидец. Там има един знаменателен стих:
„Плачи! Там близо край град София
стърчи, аз видях черно бесило
и твой един син, Българийо,
виси на него със страшна сила.”
Думата „един” Ботев слага нарочно и тук тя значи сам, самотен.
Когато младият йеродякон Игнатий решил да се посвети на отечеството, отрязал дългите си руси коси и ги занесъл на майка си. „Мале! - рекъл бъдещият Апостол – Както съм решил да ходя незнаен по пътищата, най ме е страх да умра неопят. И да не се знай где е тялото и гробът ми. Затуй, ако чуеш, че съм мъртъв и без гроб, направи едно опело ей над тези коси.”
Днес само те са останали от него.
А в тъмницата на Левски гърми чалга и техно.
А българската Виа Долороса лежи незнайна и унизена пред една дискотека.
автор Ира Антонова-Гроздева
